Белушка Пухковска
Банишора, на метри от колата ми сладко, бяло, пухкаво нещо се втурва към краката ми и започва да мяука. 30 секунди по-късно вече съм клекнала на земята, а то се е настанило в скута ми и мърка. Не знам колко време седяхме така, ама реших, че е крайно време да се разделим, след като усетих, че краката ми са тотално изтръпнали Отварям вратата на колата ми, 10 секунди невнимание и бам, имам си нов пасажер
докато аз седя и се заливам от смях, малкият нахалник вече е обиколил всички седалки. Накрая просто си легна и пак почна да мърка .. а аз пак започнах да го галя
За около 1 минута в главата ми се прехвърлиха поне 56 различни сценария, два от които бяха гледане в колата или входа.. след което започвам да звъняяя. Колкото и непоклатими да бяха доводите ми, нито един от приятелите ми не се убеди, че иска котка.. и то днес. “Знам, че цял живот си мечтаеш за това” , “Хайде, тъкмо ще го изненадаш като се върне” , “Обещавам, че е мн послушна” . “Ти ненормална ли си” .. Последен разговор- майка ми, ако бях на 13, щях да процедирам както тогава и без да звъня да убеждавам, направо щях да се прибера с нея в нас, ноо сега това щеше да прекрати временното ми пребиваване там още днес
След като Мила ме убеди, че котката е квартална и я хранят от блоковете. Вече наистина беше наложително да я сваля от колата ми, това обаче се оказа доооста сложна задача. В момента, в който я извадя, със скок се връщаше обратно, то не беше гонене по седалките, криене под тях, много смях, малко нокти, нежно захапване
Минаваща покрай нас жена ме изгледа супеер лошо, явно си помисли, че котето е мое и се опитвам да се отърва от него
Не знам колко време мина, обаче накрая успях, пуснах сълза и тръгнах.. Та, ако някой си търси пухкав спътник в живота, нека ми пише..