Белушка Пухковска

Банишора, на метри от колата ми сладко, бяло, пухкаво нещо се втурва към краката ми и започва да мяука. 30 секунди по-късно вече съм клекнала на земята, а то се е настанило в скута ми и мърка. Не знам колко време седяхме така, ама реших, че е крайно време да се разделим, след като усетих, че краката ми са тотално изтръпнали 😀Отварям вратата на колата ми, 10 секунди невнимание и бам, имам си нов пасажер 😀 докато аз седя и се заливам от смях, малкият нахалник вече е обиколил всички седалки. Накрая просто си легна и пак почна да мърка .. а аз пак започнах да го галя  😀 За около 1 минута в главата ми се прехвърлиха поне 56 различни сценария, два от които бяха гледане в колата или входа.. след което започвам да звъняяя. Колкото и непоклатими да бяха доводите ми, нито един от приятелите ми не се убеди, че иска котка.. и то днес. “Знам, че цял живот си мечтаеш за това” , “Хайде, тъкмо ще го изненадаш като се върне” , “Обещавам, че е мн послушна” . “Ти ненормална ли си” .. Последен разговор- майка ми, ако бях на 13, щях да процедирам както тогава и без да звъня да убеждавам, направо щях да се прибера с нея в нас, ноо сега това щеше да прекрати временното ми пребиваване там още днес 😀 След като Мила ме убеди, че котката е квартална и я хранят от блоковете. Вече наистина беше наложително да я сваля от колата ми, това обаче се оказа доооста сложна задача. В момента, в който я извадя, със скок се връщаше обратно, то не беше гонене по седалките, криене под тях, много смях, малко нокти, нежно захапване 😀 Минаваща покрай нас жена ме изгледа супеер лошо, явно си помисли, че котето е мое и се опитвам да се отърва от него 😀 Не знам колко време мина, обаче накрая успях, пуснах сълза и тръгнах.. Та, ако някой си търси пухкав спътник в живота, нека ми пише..