Да обичаме по детски
Исках да порасна, светът на големите изглеждаше толкова вълнуващ в детските очи, жадни за знания. Е, пораснах, но с мечти за детството живея. Пораснали забравихме, че истината е в детските очи и най-чисто е детското сърце. Мечтая си да мога да обичам пак по детски, непринудена, най-силна е тогава любовта, без страх, без излишни мисли, без усложнения. Да скачам на врата ти, всеки път, когато те видя, да ти давам половината си дъвка , да те мажа със сладолед и да се изчервявам всеки път, когато ми се усмихнеш. Само ти да знаеш тайните ми и аз да пазя твоите. Всичко е важно, въпрос на живот и смърт. И когато искам да те видя, просто идвам под прозореца ти и мятам камъче, когато си се сърдим, винаги вървим един срещу друг, независимо, че сме със скръстени ръце и гледаме лошо. Бързо ни минава, защото не знаем какво е то гордост, его и предразсъдъци. Знаем, че заедно винаги ще сме най-щастливи. Истинско и просто.
И нямам търпение да си изям закуската и да си изпия млякото, понякога в движение по стълбите, защото знам, че вече си отпред и ме чакаш. А знаеш, че като малка обичах всичко друго, но не и да ям. И на обяд се разделяме с лека носталгия, защото и двамата не обичаме да спим следобеден сън, но пък всеки път се срещаме именно там, в сънищата. Мечтаехме си да бъдем големи, мислихме си, че любовта тогава е по-истинска и още по-красива, че в светът на големите всичко е пъти по-хубаво и силно, именно защото са големи.. Каква голяма детска заблуда.
И когато се смрачаваше, ти ме хващаше за ръка, няма страшно, тук съм. И винаги ме изпращаше до вратата, бореше се с всички чудовища по пътя към дома, знаеше как да бъдеш герой. А в моите очи , най-смел и силен. Потъвахме в нашия свят, а вечер се измъквахме тайно и гледахме звездите.
Да обичам по детски сега си мечтая и отново да бъде онова момиче, което не се страхува да изглежда глупаво в очите на нейното момче. Защото как може да изглеждаш глупав в очи изпълнени с топлина. Мечтая си отново да ме държиш за ръка и когато е трудно да я стискаш още по-силно.
Свикнахме сами да се борим с чудовищата, а те живеят в нас. Страхуваме се да чувстваме, за да не бъдем наранени, не осъзнавайки, че именно така се нараняваме най-много. Научихме се да бъдем усмихнати лица с тъжни сърца. Научихме се да съществуваме, без да живеем. Научихме се да грабим с шепи, но материални неща и рядко се грижим за своята душа. Пораснах, но в мен още живее онова дете с наивни и смели мечти.