Измисленият имен ден на един анимационен герой

Тоз го усещах от сутринта, че ще е специален, още от момента, в който се събудих в няма и 6, чудейки се коя съм , къде съм и защо, по дяволите не спя?! Още от момента, в който видях ауспуха на 204 на 7 секунди пред мен и пътуването в следващия. Това са дребни неща, нека се абстрахираме от всичко, фиаското с живата храна на обяд и прекрасния, изпълнен с изключително много позитивна енергия, хора, случки, клиенти и всичко, което може да се обърка и се, работен ден. Нека бъде светлина, аз съм позитивна, нищо не може да ме бутне. Обаче в 17 часа, когато мозъкът ми се беше превърлал в малко грахово зрънце, което отчаяно се блъска от дясната в лявата кора на черепа ми, чудейки се каква фунция има и защо е там, вече обмислях дали да не скоча от прозореца с по-голяма засилка към Цариградско и да се приключва. Прецених, че с моя късмет най-вероятно ще падна на терасата и ще си счупя крак, ръка и поне 3 ребра, така обаче хем няма да съм съвсем безполезна и обездвижена, хем ще измислям някакви нови гениални изобретения и схеми как да функционираш като полуинвалид блондинка, докато не ме заключат с една шепа розовички и лилавички хапченца. Та, тръгвам си аз и за по-бързо и комфортно решавам да се кача в маршрутка, 15 минути по-късно, готвейки се в собствен сос, седя й се чудя още колко хора може да побере това нещо и колко живи ще останат накрая. Планове за тичане, трябва да се изкара тоз бяс. Стигам си до колата, натоварвам последни неща от епизода “Преселението на народите” , с интерес установявам, че съм оставила предна лява врата отворена, не знам как, с централно заключване съм, пуснах ли алармата, заключих ли, все едно. Важното е, че в колата имах поне 5 кутии с обувки, 10 рокли и още толкова якета и простотии и са оцеляли. С ужас установявам, че вечерта предвидливо оставих документите от колата на масата в нас, за да не ги изгубя случайно (за втори път) . Да се бях сетила поне като стигна, по-прилежно и внимателно не помня да съм карала някога. Та дааа, стигам пред блока, тръгвам да взимам торбата със зехтина и ъъ олиото от гроздови семки, та дааа, честита автомивка. Дано скоро не возя никой или дано е прочел тоз гениален пост. Абстрахираме се, ние сме позитивни! Отваряйки вратата, големият буркан превъзходен акациев мед в дамската ми чанта натежава, тя пада на земята и той се чупи. Разбира се, половината мед се разсипа в чантата ми, другата половина се пльосна на земята. Използвах трите си мокри кърпички, за да поизчистя това, което беше очевидно залепнало: ключовете, слушалките ми и телефона, не искам да бъркам в чантата, не ме интересува. В 20 вечерта седя и събирам стъкла с мед от асфалта, гладна съм, изобщо никой не ме видял да си облизвам пръстите на няколко пъти. За допълнителен разкош стъпвам с единия крак в лепкавото петно, милият заек. Не мога повече, тръгвам да взимам закачалките от колата, затварям вратата, тръгвам, нещо ме спира, дългата ми БЯЛА рокля е заложник. Прибирам се, изпускам, мятам, вече не знам какво правя.. все едно принципно пък знам.. не мога повече..в следващите 10 мин преминах през всички възможни емоционални състояния 😀

Честит измислен имен ден, Кристина! Да ти върви по мен и зехтин! Телефонът ми е все още омазан с мен, чантата и обувките също, но аз се отказвам, не мога повече. Отварям си втора бира, ще гледам в точно, мъчейки се да установя къде съгреших  😀