Корфу mountain trail trip aka Голямата х.йня (Март 2017)

00:00 вече 24.03.2017 потегляме от центъра на вселената, квартал Бъкстон. Червена кола на име Стойчо Королов, пасажери отбор Баджак (по-късно ще ги срещнем като Владайските принцеси, самодиви) и Ники Скока (по-късно известен като Големият Владаец) . Всичко изглежда повече от перфектно, половината пасажери в частност Тони Стрелата и аз – Криси Ламята, сме приятно подпийнали, все пак трябваше да уплътним времето до тръгване. Останалите двама, вторият, от които е Теди Времето са настроени на пътешествена вълна и не спират да говорят за всякакви екзотични места по света. Следваща спирка Shell-а след Владая. Там имаме среща със Захари Маратонецът , Сашко Таксито, Боби и Радо Гласа (част от древно Владайско племе, по-късно ще бъдат срещнати с племенните си прозвища). Не всички се познаваме, но племенната жрица Касандра разгада, че всъщност всички ние сме с корените на най-древния Владайски народ и затова връзката помежду ни стана така бърза и силна. Средната възраст по интелект на нашата скромна групичка може да се сравни с едно средно интелигентно 12 годишно дете. Кафе, храна, вино и потегляме. Пътуването беше проспано от полупияните пасажери, които показаха завидни пластични умения, успявайки да спят на поза кравайче часове наред. Обаче при мен зависимостта към Лукчетата се обади, събудих се и на следваща спирка на бензиностанция си купих. Всички сме на касата, без Тони, която разбира се спи. Опитвам се да отворя Лукчетата, за да предложа на останалите. Секунди по-късно трима от момчетата събират бонбоните от целия под 😀

Вече е светло, добро утро Игуменица. Кафе, хахо хихи, намерихме си дебело куче за приятел, за жалост не успяхме да го качим с нас на ферибота. Мен ме е страх, за първи път ми е, плахо се качвам горе, хм, става. Пътуването беше супер приятно, противно на очакваното, времето топло, по пътя всеки от нас си избра по малък остров, направихме и план за абордаж на съседен ферибот и неусетно пристигнахме в Корфу. Решаваме, че първо ще се разходим из столицата, ще вземем номерата за състезанието и после към хотела.
Паркирането беше почти невъзможнa мисия, но в крайна сметка успяхме. Ще се преобличаме много е жега, слагам бански в дамската си чанта, бъркам в нея.. усещам нещо мокро, лепкаво.. вадя си ръката кафява, мда последният ми бонбон Линд се е отворил и приятно разтекъл из чантата ми. Виждам, че има заведение наблизо и тръгвам към него, обувките ми са бели, поглеждам надолу и какво да видя, пак кафяво, успяла съм да настъпя кафяво нещо в тревата.. е, било на късмет, добре 🙂

Разходката започва, мястото е прекрасно, пълно е с малки улички в италиански стил, в които просто искаш да потънеш и да се изгубиш. Намираме магазина откъдето трябва да вземем стартовите си номера, идва моят ред, казвам си имената, но ме няма в списъка с участниците, един, втори, трети път, тц. Влизаме в пощите, проверяваме плащания, ок, ще бягам. Трябваше да прежаля това, че на номера ми не пише името ми и че в тениската, която ми дадоха можем да влезем аз и още поне една такава като мен :)) няма проблеми, все пак на Spring-a седмица по-рано бягах с „Krisitina Bergova” на гърба 🙂

Срещаме варненската група, която е отседнала в същия хотел, разправят, че той бил на 35 км от старта и то по един прекрасен път – целият в завои, та на около час и половина време. Да бе, да невъзможно, проверили сме. Добре де само една от нас е проверила, останалите не си направиха труда, но .. не.. няма как, объркали са се. Сядаме в един ресторант да хапнем малко калмарчета, октоподчета и тем подобните нещица, за които си мислихме (поне аз) през целия път. Решаваме, че все пак няма да е зле да проверим отново адреса на къщата, изненадаа – 35 км, час и 15 минути от старта, красота. Паника, размисли, търсене, Booking, Airbnb, телефони, смс-и, схеми, зарядни, бавен нет, идва храната, нека починем. Ще отидем до мястото, ще спим там, пък после ще се преместим в Керкира.

Тръгваме, пътят наистина е със страшно много завои, но пък за сметка на това е много живописен, всичко е толкова зелено, пълно е с цъфнали цветя, храсти, храстченца, дори небето беше по-синьо :))) Стигаме селцето, но не можем да намерим хотела, мисля, че няма точка, която да не обиколихме там 😀 иии та даа, стигаме до къщата, която е с огромен двор, пейки, люлки, големи тераси, хамак* (за него ще ви разкажа по-късно) , много ни харесва. Хората ни посрещат с по бутилка вино и плодове и в двата апартамента, които сме наели. А те са огромнииии. Отбор Баджак се настанява на втори етаж и за всяка има по една стая, Like a boss, три тераси, абе гъзария страшна.

Отиваме до плажа! Взимаме вино, стъклени чаши, одеала, шалтета и хайде. Разпъваме, наливаме, момчетата тичат вече към водата , която за изненада изобщо не е много студена. Аз отивам и топвам пръст, после крак. С момичетата изпихме едната бутилка вино и решаваме, че ще ходим да се разхождаме и кискаме по плажа, отдалечаваме се на прилично разстояние, за да не стреснем хората. Все пак не се познаваме много много. Стигаме края на ивицата и разбира се, снимки, аз ако не скоча там, където съм отишла все едно не съм ходила никъде. Почва се, скачай, снимай, пак, хаха, не, ще умра от смях. Хвани си роклята, не очилата, внимавай глезена, идвам и аз. Изредихме се всички, но сме сами, а искаме обща снимка. Като едни истински отборни играчи, сглобяваме стойка от якето на Теди, очилата и едната чаша вино, слагаме телефона, нагласяме самоснимачката и хайде, скачааай, скачаай.. повторихме това упражнение поне 4 пъти, не знам къде сме се чували, но със сигурност това място отдавна не беше виждало такова живо чудо. Около 27 небивали кадри по-късно се връщаме при момчетата. Те разбира се ни попитахме какво сме правили, защото леко сме се били чували как се смеем, хубаво, че го нарекоха смях, защото според мен си беше чисто виене. Нещо в ляво на брега ми прави впечатление, обръщам се и какво да видя, огромен надпис от три букви , започващ с К и завършващ на Р. Момчета, какво става, какви са тези работи сега, оставихме ви сами за 15 минути?! Почнаха се историите: „Не бяхме ние, един баща владаец дойде с малкото си владайче, написаха го и си тръгнаха. Бяхме свидетели на епичен диалог с много поучителен характер, той го учеше на нещата от живота, това е най-древният владайски символ. „ Да, разбира се, точно така е било, както сигурно вече стана ясно, в този момент се заформи нашето голямо владайско племе, начело с Таткото Владаец – Захари Маратонецът, Малкото Владайче Сашко, по-големият му брат Радо и Старейшинът Владаец: Боби М. На прибиране към хотела всички бяхме боси, кой с кърпа през кръста, кой на главата, рамото или ръката, празни чаши и страхотно настроение. Чувстваме се като ученици на Приморско, трябва да си направим снимка! По пътя Владайските самодиви изостават, защото са запленени от една стара къща с бяла котка и интересно дърво отпред , следва поредица от болни селфита, снимки и гонене на котката. След неопределено време стигаме къщата, краката ни вече са доооста набити, камъчетата не са най-приятното нещо за тях. Ще готвим, обаче нямам вино, небрежно слизам долу да попитам дали момчетата ще си пият виното, сдобиваме се и с тяхната бутилка и почваме. Пускаме всички климатици и котлона, бам, спря тока. Разбира се само в нашия апартамент. Няма бушон, дойде човекът, пуснА ни тока. В продължение на следващия час спира още поне 4 пъти, но този път и в апартамента на момчетата, поне да не сме само ние каръците :)) Остатъка от вечерта ми е малко мътен, недоспали, обикаляли часове наред и изпили 2,3 бутилки вино, след не знам колко 24+ часа без нормален сън, мисля, че си легнахме към 12. Аз имах малко драма с климатика, който духаше студено, отне ми само 20 минути и поне една измислена нова псувня да се оправя с него.

Добро утро, малко селце на другия край на острова. Тони се е събудила първа, тичала е и ни е донесла кафе с кроасанчета, как да не я обича човек :)) Оправяме се и потеглемя към Корфу. Решили сме, че няма да търсим ново място за спане, макар и толкова далече, това място е страхотно и искаме да останем там 🙂 Малка размяна по колите и Сашко Таксито се мести в нашия Стойчо. Все си мисля, че на Ники прекараните около 10 часа в една кола с нас трите му дойде в повече, но не си признава до ден днешен :)) Лафчето от сутринта, което се превърна в емблематично до днешна дата е „Ще правиш нещо голямо“ , всичко, което правихме през целия ден, всяко едно действие се въртеше около това. Момчетата ще правят нещо голямо вечерта, а ние нещо малко по-малко на следващия ден сутринта. Стигаме столицата и разходката започва, има празник на града, пълно е с униформени хора- от деца до доста симпатични моряци, военни и тем подобни. С Тони небрежно влизаме в един магазин уж за магнитчета, три чанти, поне 5 магнитчета и две гривни бонус по-късно продължаваме към крепостта. Минаваме през парада, правим си по няколко селфита с младежите и стигаме входа. Ще купувам билети, откъде сте пита човекът, аз като една истинска владайка казах, че сме съседи и сме от България, група сме.. даде ни два билета бонус, не е зле 🙂 Седяхме вътре поне два часа, тъй като гледката е невероятна, кой правеше снимки, кой се селфираше, кой молеше Ники да го снима с фотоапарата. Планининската ни козичка Тони се качи на поне 4,5 различни скали. Изгоряхме малко на припек най-горе и се завърнахме в града. Децата искаха да скачат от кея, въпреки, че някои от тях вечерта щяха да правят нещо голямо, а останалите продължихме с разходката. После племенният съвет реши, че ултрамаратонците, които довечера ще правят по-голямото нещо е време да се прибират, а wanna be-тата , които утре ще правят по-малкото нещо, отиват да си намерят старта. Пак схеми в колата, Ради Гласа се мести при нас. Караме, караме, караме, след като се изгубихме два пъти и половина стигаме Беницес и старта. Решаваме да се разходим, намерихме едно необрано дърво с кумкуат, видяхме му сметката. Минахме през най-крипи двора, които някога бяхме виждали- отвсякъде висяха кукли и плюшени играчки вързани за врата…накрая Ради забеляза, че има и един манекен, който е вързан по същия начин.. не знам какво не им беше наред на тези хора. Тръгваме, стоп снимка, гледка спирка. Невероятно е! Синьо, синьо, синьо! Едно спокойно море, облаците почти опират във водата, кристално и синьо небе, скалички за допълнителен разкож и облаци, които направо се сливат с водата. Слизаме до плажа, снимки, катерене по скали, взимане на талисманчета, малко време за мълчание и релакс , заредихме се на това магично място за половин час и потеглихме обратно Около час и 20 минути е цялото приключение от едното до другото място. Всички сме супер изгорели- Сашко и аз сме най-зле.Той даже има температура. Момчетата започват да се приготвят за Голямото нещо, Тони гледа снимки, а Теди решава, че й се готви, е добре, нямам против. Наливам си чаша вино, взимам си връхна дреха и слизам на хамака. Настанявам се повече от удобно и леко се полюшвам, чувам странен шум като прокъсване на плат, но смело го игнорирам. Не повече от 10 секунди по-късно краката ми висят на хамака, докато от кръста нагоре съм паднала на земята през дупата, която се образува рЕзко и бързо. Не мога да спра да се смея, жалко че нямаше кой да види, сигурно съм изглеждала много нелепо отстрани. Отивам да разкажа на първи етаж, после на втори. Момчетата тръгват, ние сядаме да вечеряме. Няма да пием вино, утре ще правим нещо голямо. Добре, единствено Теди се сдържа, Тони и аз си изпихме една бутилка, слушахме Черно фередже, изби ни на яка простотия, май е време да си лягаме. Тадааа алармите звънят 5 часа.. красота неземна, плачааа . Тази сутрин ми беше малко като мъгла. Уляля, тръгваме, пред колата установяваме, че ключът от апартамента ни е в него, нищо, ще правим нещо голямо, ще мислим затова като му дойде времето. Навън няма жива душа, паднала е мъгла, пътят е само завои, седя отпред.. fuuck, чувствам се като във филм по сценарий от книга на Стивън Кинг., The mist part 2, те там, те дебнат. Леко ми е напрегнатичко, имам чувството, че всеки момент пред колата ще излезе зомби, вампир, дух, джин, нещо, чудовище с един крак, страшно и кърваво. Ям ядки, за да се разсея от филма на ужасите, който прожектирам в главата си.

Най-накрая стигаме старта, с отборните розови тениски сме, само ще кажа, че ако бяхме взимали по 5 евро на всяка снимка, щяхме да изкараме поне още една седмица в Корфу. Не знам защо, но всички много искаха да се снимат с нас. Тръгваме, с Тони Стрелата не се видяхме повече , Теди и аз решаваме, че ще бягаме заедно. Изгревът се вижда над морето, добър старт 🙂 влизаме в гората, влажно е, аз съм тръгнала с гадния Брукс, който изобщоо не се хлъзга, как да предвидя, че ще е влажно.. на остров?! И здравей, първо изкачване, стигаме хълмче страхотна гледка отвсякъде. На около 6 км ни настигна момченцето от Варна (после се оказа, че е Созопол), реши, че ще бяга с нас. Няма повече от 15 км на асфалт през живота си, честито. Гледаме топката на най-високия връх на острова и си мислим, че най-вероятно няма да ни се размине и ще трябва да изкачим цялото това байр. Аху, иху, ние много напред с материала, ние знаем, ние учим момчето 😀 Следва дълго и продължително изкачване. Стигаме първия пунк, който е в двора на нещо си, може би беше църква, не съм сигурна, исках вода. Момчето беше леко сдало багажа и се заседяхме на пункта, накрая хората ни изгониха с думите „не сте на пикник, тръгвайте“. Тръгваме, най-накрая спускане, толкова е хубаво, влизаме в маслиновата гора, всичко е толкова прекрасно. Все едно си в приказка, Алиса в страната на чудесата. По-хубава гора не бях виждала, всичко ми беше много магнетично. И пак изкачване. На около 12 км момчето се отделя от нас и с Теди продължаваме напред. Следва може би едно от най-гадните изкачвания, на което на всичкото отгоре ни беше изключително смешно. От известно време пред нас има един мъж, който изключително много дразнеше Теди, трябва да го изпреварим. Айде, ние сме, газ, от еуфорията и смеха, всъщност подминахме маркировката и добре, че беше той и още две жени, които се появиха, че да ни викнат да се върнем.. можеше още да бродим из Корфу 😀 следва спускане, което беше повече от чудесно- остри скали, придружени с бодливи храсти и щипка нещо жарещо, красотичка страшничка. Ей на този участък толкова псувни сме изсипали, но по един изключително забавен и елегантен начин. „Тея гърци, мамичката им, виж ги тея па как бягат пред нас“ , „Те са свикнали“, „ О, още бодли“, „Нее ебаси скалите“ „Ма.ичката ви гръцка“ , „Оо, още скали“ и така нататък, но нито за момент усмивките ни не са слизали от лицата 🙂 По пътя надолу намираме едно дръвче с хибридни плодове- нещо средно между портокал, лимон и мандарина, доста освежително ни дойде. Сетихме се за Тони и се запитахме дали е спряла и тя да си откъсне, но после преценихме, че най-вероятно е летяла надолу и надали 😀 но и ние летим, ето го бе, ще го направим за 5 часа, каза Теди отново след вече минати 3 и около 20 километра макс 😀 добре де, айде, нека бъдат 6, кво, ще се справим 😀 Излизаме на един прекрасен хасфалт, слънцето взе, че изпече, за малко се умълчахме. Аз развалям тишината: Е, кво бе, екстра сме си.. виж ни.. (пауза), е, мен ме боли глезенът, петата (имах контузия от преди това), малко абдукторът, жадна съм, мн съм гладна, ма ми е супер яко и забавно, кво. Ами ти, какво ти е, какво ни е, нищо ни няма. Боли те коремът, кръстът, гладна си, жадна си.. абе супер сме, виж ни кви сме свежарки 😀 следва около 5 минути бурен смях, не мога да дишам, а то пак байр бе. Влизаме пак в маслинова гора, обаче този път е пълно с уникално красиви и миризливи лилави и жълти цветя, вече съвсем беше като в приказка, чакахме всеки момент от дърветата да започнат да изкачат елфите и да ни приветстват за добре дошли 🙂 не съм много сигурна, но мисля, че видях един :)) Аз като един истински заек, който вече вижда змии и гущери навсякъде, къде истински, къде измислени, не спрях да подскачам. Въпреки, чее съм сигурна, че видях опашката на една змия как се шмугва, газ надолу, сърцето ми щеше да се пръсне, 10 минути не мога да си оправя пулса и да забавя пейса 😀 НЯМА Я, ОТИДЕ СИ, ДИШАЙ. Минали сме най-гадната част или поне така си мислим и чакаме следващия пункт, защото сме многооо гладни и жадни. Имаме само шоколадово барче без грам вода. По пътя си разказваме сънищата от последните две нощи, които бяха меко казано абсурдни, после аз почнах да вадя архивите с най-безумните си истории от сънища и ето го и него. Кашкаваааал, портокааааал, водаааа ау, чудничко, хайде чао, тръгваме. По пътя срещаме не кой да е, ами Големият Владаец- Ники Скока. Радостна среща и продължаваме вече надолу 🙂 Връщаме се по част от маршрута, има още няколко изкачвания и всички живеем с мисълта, че последните 10 километра са спускане. Хубаво е да живееш в заблуда и с надежда понякога, плюс на всеки пункт ни даваха различна информация за оставащите километри. Вече сме на около 36 км, на номерата ни пише, че бягаме на 40. Ура, хранаа, бирааа, тръгваме бодро надолу. И хоп идва следващото баирче, беше едно от най-красивите, отстрани на пътеката имаше страшно много от лилавите красиви цветенца, плюс някакви жълти и много перуники. „ Имам вдъхновение, искам да пиша“ – изтрелвам аз. Теди: „Давай, говори, аз ще запомня“, аз „Ами не мога да говоря“ , след като всички почваме да се смеем, това се превърна в един от емблематичните ни диалози. Слизаме и пак си мислим, как няма как да има повече изкачвания, свърши, след завоя ни помаха един доста привлекателен баир, аз пък реших да взема по едно цвете за из път (вече бяха откъснати, не съм ги късала аз 🙂 ) Отвори се прекрасна панорамна гледка, беше достаа височко, но вече ми беше толкова все тая, че въобще не ме хвана страх, макар фобията, която имам от височини. Може би тук за момент ми стана малко тъпичко, защото вече бяхме на 42 км, в едно поле, ливади ли какво бяха и нямаше никакви признаци скоро да наближим населено място. Обаче, аз и без това през цялото време се надявах трасето да е около 45 км, защото никога не бях „бягала“ толкова и реално желанието ми се осъществи. Имах сили да бягам до края, опитвах се да говоря и да поддържам духа, тъй като на Ники и Теди вече им беше доста писнало. Последните 3,4 км бяха на горещия асфалт по шосето иии ето, не остана. Минаваме финала хванати за ръце, Ники по средата разбира се. Нямаше как да не извикам преди финала „Това   състезание е една голяма ху.ня“ , има го документирано. Нямаше как, все пак това беше най-повтаряното нещо от мен и Теди през цялото време по трасето. Ииии финал, иии храна, ароматът, който се носеше от нас беше невероятно секси, но в крайна сметка на нито една от нас не й пукаше особено. Седнахме си като пичове в ресторанта, супер въодушевени, че всичко свърши, хапваме и пийваме биричка. Събрахме се с останалите членове на племенния съвет. Разпитахме Сашко какво е станало, изгарянето и температурата си бяха оказаха своето влияние , но той изглеждаше щастлив 🙂 Останаха другите двама владайци. На връщане от ресторанта направихме поредната серия от скачащи снимки на финалната арка, щом имахме сили за скачане, значи всичко е наред 🙂

С Теди отидохме да вземе Королчо от старта, намериха се добри хора, които да ни закарат. По пътя натам и обратно се чувствахме като на някакви много силни и смешни наркотици 😀 не спирахме да бълваме глупости, да се смеем, да пеем, много яко! Стигнахме до финала, взехме Тони и Сашко, Ники и Радо останаха да чакат Таткото Владаец и Старейшина Владаец. От прибирането в хотела до излизането за вечеря имам малко петно, тооолкова бях гладна, че можех да изям малко прасе без никакъв проблем. Останалите се мотаят и ние с Тони излизаме да търсим храна, неделя е освен, че всички магазини са затворени, в заведението срещу хотела ни информират, че не работят нито те, нито никой в цялото село. Предложиха ни все пак, ако искаме да си вземем „fresh meat”.. аз се чувствам така все едно някой ме е намушкал в левия бъбрек, страдам, умирам, гладна съмм, лошо ми е, паника, идва апокалипсис. Сещаме се, че собственикът на къщата има и пицария, да му се обадим! Оказва се, че работи и с бодра крачка тръгваме надолу по улицата. Всъщност се оказа, че доста заведения и кафета работят макар късния час и информацията, която получихме по-рано. Стигаме пицарията, която прилича на ресторанта на шеф Манчев, краят на престоя ни е, решаваме, че не сме за там и се отправяме към едно заведение, където предлагат от пица до Гирос и Суфлаки. Всички сме правили нещо голямо днес, имаме право да чийтнем малко с храната. Аз се нареждам първа на опашката поръчвам си най-големия Гирос, който видях в менюто и пържени картофи, а ако не ми стигне, ще го мисля. След дълга чуденка Сашко решава да си поръча същото, Тони разбира се идва с чаша вино, Теди решава да я последва, Сашко също.. ами ок, нямам избор, взимам си и аз. Сядаме и почваме с плановете и историите, темите разбира се въртят само около големи неща- кой къде ще бяга, на кое ще ходим заедно, планове, планове. Вождът Владаец ака Захари Маратонецът вече се е завърнал, гладен и жаден, иска бира и храна. След дълги размисли дали иска/може да стигне до нас решава, че ще се справи и ще дойде. След малко с бодра крачка тип пинвин идва при нас на масата с бира в ръка. Разказва за Голямото нещо, носи ни сувенири миди, бягал е с тях нз си колко хиляди километри. Били специални. Не знам вече колко беше часът, но с бодра крачка тип пингвин всички се отправихме към къщата. Единствено Тони тръгна на бегом, разбира се, не може да се движи с пингвните, тя е делфин 😀 Но на нас не се спи, замотвам се пред къщата и в следващия момент виждам следната гледка ; Теди и Сашко се люлеят на лулките в двора, а Захари се е излегнал на един шеслонг. Тръгнах към тях, но по пътя срещнах Хулио, моя възлюбен, моят любим, любовта на живота ми! Тъжното обаче в тази история е, че Хулио е котка, а съм жена, при това владайка. Все пак решавам, че ще се сближим, той обаче се оказа малко палав, 5минути по-късно вече ме беше захапал няколко пъти по пръстите. В крайна сметка всички + Хулио се събрахме на шезлонгите и се преносохме във владайския си свят. Някои от нас се оказаха звезди-писатели със статии по сайтове, вестници, списания, youtube клипчета, страшна работа. Останалите.. ами излизаме в стартови списъци от състезания 😀 на никой не му се лягаше, но в един момент Голямото нещо надделя и се запътихме към легната си. Хулио дойде на оглед, първо мина през апартамента на момчетата, после разбира се дойде при мен.. да си призная пуснах го вътре за малко, много се зачудих дали да не го взема да ме топли, обаче прецених, че е прекалено мръсен и може би не е добра идея да го къпя.. имайки предвид и нрава му и го изгоних като.. мръсно коте 😀 някои хора до ден днешен не ми вярват, че наистина съм го изгонила..
Дзън, дзън, добро утро, прекрасен ден! Тони пак е купила закуска, имаме кафе. Оправяме багажи, ще хващаме ферибота в 11:30, защото ни чака път и сме канени на гощавка при родителите на Теди.

Оправям си багажа, като съвсем леко и финно съм седнала на ъгъла на леглото, мърдам и храс, туп пляс, нещо се счупи, нещо падна.. fuck, стигааа, не мога, пак ли?! Навеждам се и поглеждам под леглото, една от дъските се е провесила, паднала е, а там където е била захваната има отчупено дърво. Какво, как и кога- No idea, спах сама. Излизам да се похваля, разбира се. Ходи обяснявай, че си изгонила Хулио..

Захари е оставил мидичките на верандата, за да си изберем, нито една от нас не очакваше, че ще са толкова големи и красиви, бели. Обачеее опа, това е живо бе, fuck 😀 и малко май мирише.. ок де, ще го мислим как ще стане. Не знам как е бягал с тези неща по себе си, но му бяхме благодарни, че ни ги донесе 🙂

Като едно истинско владайско племе, не си давахме особено зор и тръгнахме малко след времето, което ни беше необходимо, за да хванем ферибота в 11:30, а следващият е чак в 15, което значи че ще стигнем утре за работа и няма да ядем баница.. мисълта, че няма да опитам баницата ме ужасяваше. Това, че с Теди бяхме забравили да купим нещо с кумкуат ни забави допълнително. Отидохме до магазина и купихме всичко, което видяхме, че съдържа кумкуат- ликьорче, локумче, сладко, още локумче.. изхарчихме си последните пари. Тръгваме и wtf, какъв е този трафик, къде отиват тези хора, да не би да е понеделник. Наоравихме няколко владайски номера и по GPS ще стигнем точно 5,6 минути преди да тръгне фериботът, идеално. Обачее Стойчо Королов реши, че ще ни прави номерца, иска да му се обръща специално внимание, лигльо. Започна да изгасва на всеки светофар и тц не иска да запали, ко праим са?! Напрежението в колата почна да ескалира, на мен вече ми беше все тая.. Можех да ям и гирос в Керкира.. 😀 На един от светофарите един изключително любезен, красив и възпитан гръцки младеЖ ни нахрани, въпреки, че Ники през прозореца му направи знак да тръгва, пуснали сме и аварийки.. очевидно има проблем, брат. Надали ни е мн яко да си седим ей така на светофара, що пък да не пречим и да дразним хората, глей кво е готинко. Изпреварва ни с мръсна газ, като преди това ни засича, на Ники като на един истински владаец му дойде малко в повече и му показа среден пръст, придружен с няколко владайски псувни. Вече сме в движение, гръцкото симпатично момче по-лу-дя. Газ, газ, засича ни, щеше да ни блъсне, застана после успоредно на нашата кола и ни наплю прозореца, който беше отворен. Слава Богу нямаше нищо разядено после. Обаче, този гениален човек достоен за Нобелова награда за най-силно развитият мозък на жив примат на света, реши да хвърли голяма, скапана отверка към нас през същия прозорец. Отверката прехвърча пред Ники и после Теди и се заби в другото стъкло. Всички бяхме в шок и не можехме да повярваме какво се случва. Добре, че Теди се беше облегнала и не я удари, защото.. просто щеше да стане мазало. При други обстоятелства бих му върнала отверката, по-скоро бих ги направила особено близки и интимни с нея. Та, тръгваме, той ни засича кара пред нас, на зиг заг и не ни дава да минем, решаваме да завием в една забранена пряка той продължава напред и ни засича от горната страна. Спираме колите, той слиза и идва с бойна крачка към нас. Викам, край, са стана пердаха, тоя е луд, дано успеят да се разберат с Ники без да се стига до насилие. А нашата кола е сама, останалите владайци и то все мъже, 4 на брой не разбраха какво става и отидоха да заверяват билетите за ферибота и по-добре, иначе най-вероятно щяхме да останем по-дълго в Корфу 😀 В крайна сметка приматът си замина без да се стига до ръкопашен, въздушен и какъвто и да е било бой. Като се сетя за летящата отверка към Теди и Ники, още си представям как го измъчвам по особено жесток и бавен начин часове наред 😀 а аз съм добро момиче и не обичам насилието. Вече е 11;32 стигаме на входа на пристанището, другите вече са качили колата, какво става, къде стеее, ние сме бля,бля, бля, супер превъзбудени и говорещи един през друг. В крайна сметка вече бяха заверили билетите, качихме колата, успяхме! Владая rulzzz. Вече се возим, пием кафе, завладяваме острови, мечтаем, пътуваме, не се прибираме, оставаме и вече стигнахме 😀

В колата си говорихме за нещата от живота и живота от нещата, малко психолози бяхме ние. Ще спираме в не помня къде си, някакъв супермаркет, ау. Аз нямам пари, нищо не ми трябва, нищо няма да си купувам, вече имам цял плик с неща от кумкуат, няма и място в колата.. добре, само ще вляза да видя какво има. 40 минути по-късно вече съм с количка, в която има няколко бутилки вино, няколко омекотителя, бири, некви сладки неща, хималайска сол.. wtf и не знам още какво. Взех пари от Тони, за да платя, какво не ми е наред, по дяволите. Едвам напъхваме всичко в колата, някакви схеми с другата и потегляме пак. В крайна сметка през цялото време на всички ни е миришело гадно и странно, установихме го след като накрая казах, „ абе хора, не ви ли мирише на нещо умряло преди доста време“ 😀 та даа the Миди! Между другото това ме подсеща, че труповете още седят цели, някъде завити в плик в нас.. ужас, дано го намеря преди Арес.

След няколко часа стигнахме в селцето, където живеят родителите на Теди, супер близо до границата. Разбира се, ние бяхме на гости в най-хубавата къща в цялото село. Няма толкова топло посрещане, страхотни хора, супер лъчезарни, толковаа многоо храна бяха приготвили, че на всички ни беше неудобно, бяхме като на шведска маса в 6 звезден хотел, само дето храната е пъти по-вкусничка, защото всичко е домашничко с домашнички продукти. И за допълнителен разкош едно мопсче, което не спрях да мачкам цяла вечер и домашно вино и сладка! Исках да си остана там. Бащата на Теди се оказа страшно забавен, а майка й изключително мила жена. Тук и Сашко взе своя прякор „Таксито“ , но как и по какъв повод се случи това си остава племенна тайна! Но и най-хубавата приказка има своя край, сбогуваме се, благодарим и потегляме за Мордор, долината на владайците, градът на чистия въздух и малкото трафик. Около 12 мислА бяхме пред нас, 5 минути не мога да сваля багажа си, озовавам се пред входната врата с куфар, чанта и поне 4 плика.. че и без ключ и с къси панталонки на около 5 градуса.. разкошничко. Захари ми се обажда, че имам забравен плик в тяхната кола., още лии, ужас. Сигурен ли си, да. Идват владайците, тук плик, там плик, тц. Момчетаа, знам, че ви е трудно да се разделим, ам.. студено е. Не мога да тичам ли, краката ли ме болят, прибрах се на спринт. По живо, по здраво всички се прибраха и така приключи нашата Корфу трейл история, aka Голямата х.йня. Изкарахме си страхотно и думите на Теди до ден днешен ме разсмиват : “Благодааря ти за страхотния трейл и за това, че чупиш всичко на което седнеш и че подскачаш от всеки шум и всяка прашинка”
Тази история чака да бъде написана повече от необходимото, но за целта все пак трябва и вдъхновение, което честичко бива убивано от ежедневни дреболийки като работа например 🙂 Към днешна дата владайци имат общ чат, където ежедневно се бълват един тон глупости, но това е племето си е племе.

Финал и край,

Искрено ваша, владайската принцеса с австрийски корени: Криситина