Jet log

Ден три в реалността, с усещане за недоспиване и хрема в носа. Jetlog-a ме е хванал здраво за гушата и не иска да пусне, сънят е мираж, а синките по краката се множат
като зайци през май.
Дните се познавали от сутринта, ама тази мисля, че беше приемлива. Само дето отново бях будна от преди изгрев, поне да се бях сетила, че
бих могла да го гледам. Но не искам да се поправя утре. Два бонбона Линд, колело, офис. Стартираме с технически бъг по румънски, искам да се съсредоточа, толкова много искам
усилията са неимоверни. Какво се обърка, как се озовах тук?! Това не съм аз, това не е моят живот. Сънувам, аз съм на остров. Общо взето всичко върви постаро му, тръгвам да
ставам със слушалки на врата, спъвам се в кабели,смея се сама, изпускам предмети. Наскоро установих, че наистина притежавам супер сила, мога да накарам предметите да
оживяват в ръцете ми.. е, днес явно бях решила да я практикувам на пълни обороти. Пия вода, тръгвам да оставям чашата на бюрото и после мъгла, не знам как стана, но
тая чаша направи салто, заклевам се, завъртя се във въздуха, успя да залее лаптопа ми, полата, обувките, стола, възглавничката на него и за финал пода.. след няколко секундно мълчание, колежките изпадат
в див смях, а аз гледам тъпо 😀 не знам защо продължават да ми задават въпроса “добре де, как успя”, все едно знам и все едно е търсен ефект. Поне 4 самосиндикални
рестарта на лаптопа, едно леко изпушване. Migration на пощата, четири пъти ми влизат в компютъра, не ставааа, още на втория IT-то ми написа, че днес имам много лош
късмет..мисля си, баси от къде знаеш?! Всъщност, ти ако знаеше..
накрая пощата ми блокира, а и с нея работната ми дейност. Носът ми тече като планинско поточе, гърлото ме боли и лека кашлица се прокрадва. Трябва си екзотика и това е.
Правя си чай, заливам си лаптопа за втори път. От тук нататък спрях да обръщам внимание на всичко, запомних само, че се омазах с храна и то защото колежката до мен
ми се смееше на мърморенето под нос, всъщност тя го правеше почти през целия ден, ударих си коляното на едно и също място буквално 4 пъти, залях си лаптопа още веднъж
и стана 6 часа. Ще ползвам асансьора, защото не съм сигурна точно как се стига до минус 3. Минахме партер и това нещо почна да се клатушка съмнително, тук може да се
каже, че извадих късмет, защото точно 2 секунди след като слезнах, токът спря. Намирах се на етаж минус 3, нямам карта за достъп, звънецът е на ток.. съответно не
мога да изляза, супер тъмно е. Болното ми въображение веднага почна да си представя как малко момичеце с дълга, права, черна коса, облечена в бяла, кална рокля излиза
от асансьора, носи оръфано плюшено мече и се движи бавно към мен, изпадам в лека паника. Оглеждам се и горе в ляво виждам светещо в зелено надписче “exit. Ураа,
отварям вратата и се качвам по стълбите, не знам по каква логика реших, че трябва да вляза през същата врата, през която излязох, но един етаж нагоре. Озовавам се в
същото положение, но на минус 2. Мърморя си под носа колко съм застреляна , стигам партера и излизам през emergency изхода, щото не ми се върти покрай цялата сграда
баси. Малоумните моменти от прибирането ще ги спеспя, само ще кажа, че най-вероятно още имам листа по косата и още поне 2 нови драскотини на краката. Вход, асансьор,
двете копчета светят, ясно, пак е развален тоя тАпак. Натискам няколко пъти, без резултат. Тръгвам по стълбите, вече съм изкачила един етаж и чувам как вратата на
асансьора се отваря, избеснявам, но не се връщам. Тъй като съм глууав инат, решавам да нося 15,16 килограмовото си колело до 5ти етаж, щото няма тоз смотаняк да си
прави шеги с мен. Гумите ми са абсурдно кални, оставям следи навсякъде, още на първи етаж маркирах стената, минавам покрай едно голямо цвете, което ааа на косъм да
падне. Ох, размина ми се, тъкмо си отдъхнах и се чува глухо туп. Второ цвете, на прозореца между двата
етажа, кой по дяволите слага цветя там?! Оставям колелото в нас, слизам с метла и лопата да си събера щетата. Милото розово мушкато, доста проскубам вид придоби след
срещата си с нас. По някакво чудо успях да не се спъна и разсипя всичко във входа, защото
все пак трябваше да го направя в банята ми. Трябва да сляза до домоуправителя, но след като се погледнах, реших, че няма да е зле първо да се изкъпя, цялата бях в кал.
Минавам покрай колелото, бутам го, пада, хвърчи кал навсякъде. Защо не го изкарах на терасата?! Гладна съм, нямам нито едно яйце в хладилника, нищичкоо. Решавам, че
след толкова малоумен ден ще ям Доминос. Все пак две седмици бях на ориз за закуска, обяд, вечеря и десерт.. трябва да има разнообразие,на море ходих, ще нося широки рокли.
Минавам пак покрай колелето, бутам го за втори път, този пък изкалях стената, бялата стена. Решава, че ще оправям малко багаж, защото е крайно време и защото холът ми
изглеждаше като магазин в разгара на Black Friday в Америка. Минавам покрай колелото, бутам го за трети път, този път ми е все тая, оставям го на земята. Пицата дойде, взимам
минути щастие. Продължавам с почистването, от половин час вече е спокойно, притеснително спокойно. Стигам до банята, изсипвам половината препарат в тоалетната, защото
не успявам да го отворя правилно. Всичко е изгубено, отказвам се, отворих си бира, седнах на терасата и се питам, ще има ли ден, в който няма да имам нито една синка и
ли драскотина на краката, ще има ли ден, в който няма да изпусна или бутна нито един предмет, в който ще съм адекватна и няма да се блъскам във всичко, покрай което
мина. Живота в нещата и нещата в живота. Това нещо звучеше далеч по-забавно в главата ми, вдъхновението ми заспя преждевременно.