Just one ordinary day
Зима от едно време, сняг и паника върлуват из улиците. Начало 17:55 край около 20:15. Гениален план- метро и трамвай, най-сигурният транспорт в това време. По пътя с Ипси си говорим за времето и колко хубаво би било да си котка само за зимата, за красивия и блестящ сняг, за това как ще сме ние двете и треньора по спининг в залата, тъй като в това време надали ще има много ентусиасти, всички са седнали да ядат. Вече виждахме първата плочка и половина повече на корема, излезнала след обилно количество пот 
в метрото е мармалад, но се живее, няколко балетни стъпки по-късно чакаме трамвай, който ще дойде след 10 мин. Шансовете за успех драстично намаляват, но надеждата не. Обсъждаме колко е тъпо да ходиш на пазар гладен и да се товариш с тежки торби в лошо време и сам. В следващия прекрасен момент ни гонят от трамвая една спирка преди нашата, защото така. Качваме се на следващия, Ипси е пред мен, има Ипси, няма Ипси. Докато я питах дали е паднала, вече бях полетяла напред след като си заклещих крака между тротоара и стъпалото, имаше много сняг и не се виждаше, че има дупка. Качихме се и се смяхме през сълзи, хората ни гледаха лошо, всички бяха изнервени Все пак с нея сме родени в един и същи ден, една и съща година.. това може би обяснява всичко разделяме се и аз все пак решавам, че ще мина само за едно нещо през Кауфланд. Няколко промоции по-късно и много слаби ангели, едвам кретам с дамската ми чанта, която тежи колкото средно голяма пудовка, раница и плик с остатъците от обяда ми. Ще спестя излизането от магазина и оставянето на количката, не съм блъскала никой. Вървя си към нас със стъпка тип снегорин и след няколко неуспешни опита, най-накрая настъпи заветният момент, една кола ми прави път да пресека, засилка ии ляв крак минава зад десен, преплитат се и елегантно политам на една страна. Хвърчат чанти, телефони, покупки.. добре съм, това е цвекло, не е кръв.. съвзех се, през следващите 15 мин до нас си мислих как пръстите на ръцете ми завинаги ще си останат на плика, как повече няма да ходя на пазар, да се возя в трамвай, да излизам на улицата и тн, остави ме да умра тук за кулминация на пешеходната пътека пред блока ми, някакъв пич реши да ми бибитка, за да се размърдам и аз просто реших да спра по средата, ей така, защото мога прибрах се все пак и тъй като плочките вече бяха мираж, минах на режим панда и правих хумус, ще кажа само, че най-малко имаше в купата, в която го правих..
в метрото е мармалад, но се живее, няколко балетни стъпки по-късно чакаме трамвай, който ще дойде след 10 мин. Шансовете за успех драстично намаляват, но надеждата не. Обсъждаме колко е тъпо да ходиш на пазар гладен и да се товариш с тежки торби в лошо време и сам. В следващия прекрасен момент ни гонят от трамвая една спирка преди нашата, защото така. Качваме се на следващия, Ипси е пред мен, има Ипси, няма Ипси. Докато я питах дали е паднала, вече бях полетяла напред след като си заклещих крака между тротоара и стъпалото, имаше много сняг и не се виждаше, че има дупка. Качихме се и се смяхме през сълзи, хората ни гледаха лошо, всички бяха изнервени Все пак с нея сме родени в един и същи ден, една и съща година.. това може би обяснява всичко разделяме се и аз все пак решавам, че ще мина само за едно нещо през Кауфланд. Няколко промоции по-късно и много слаби ангели, едвам кретам с дамската ми чанта, която тежи колкото средно голяма пудовка, раница и плик с остатъците от обяда ми. Ще спестя излизането от магазина и оставянето на количката, не съм блъскала никой. Вървя си към нас със стъпка тип снегорин и след няколко неуспешни опита, най-накрая настъпи заветният момент, една кола ми прави път да пресека, засилка ии ляв крак минава зад десен, преплитат се и елегантно политам на една страна. Хвърчат чанти, телефони, покупки.. добре съм, това е цвекло, не е кръв.. съвзех се, през следващите 15 мин до нас си мислих как пръстите на ръцете ми завинаги ще си останат на плика, как повече няма да ходя на пазар, да се возя в трамвай, да излизам на улицата и тн, остави ме да умра тук за кулминация на пешеходната пътека пред блока ми, някакъв пич реши да ми бибитка, за да се размърдам и аз просто реших да спра по средата, ей така, защото мога прибрах се все пак и тъй като плочките вече бяха мираж, минах на режим панда и правих хумус, ще кажа само, че най-малко имаше в купата, в която го правих..Явно наистина денят се познава по сутринта, тъй като той стартира с голямо петно сок от червено цвекло на седалката на таксито и якето ми.
А твоят ден как мина?