Четвъртък, краят на работния ден, преобличам се в тоалетната на офиса, тъй като въздухът вече е една идея по-чист и може да ти докара само кашлица тип лека форма на бронхит, ще се прибирам до нас с бягане. По пътя овесените ядки с кисело мляко, които ядох за последно в офиса се бориха за независимост в стомаха ми. Спокойно, още малко. С небрежен конски тръс стигам до вкъщи. Влизам във входа, асансьорът не работи, ок, качвам се по стълбите, вратата на етажа е заключена, опитвам се да отворя, един, втори ключ, тц. Казвам си, че тъй като я отваря за първи път, може би не слагам правилно ключа.. ама пак не става. Ок, слизам пак долу, напичам се на копчетата на ансансьора, ни стаа. Звъня по телефона, питам какво става с ключа, кой е : “ок са си, там е и от вратата, пробвай пак” . Ок, качвам се пак, още 5 етажа нагоре, пробвам, въртя, обръщам, блъскам, тряскам, тц, не влиза. Слизам етаж по етаж, всички врати са отворени, разбира се., само скапаният ми етаж не. Междувременно натискам копчетата на асансьора, но не мърда и не свети, той умрял той. Добрее, на асансьора има лепенка с контакти, звъня на телефона за аварии, вдига ми дооста кисел мъж, обясних му какво е положението и той ми каза : “ок, ще минем утре”. Чакай, чакай, как така утре, аз не мога да се прибера?! “Съжалявам”.Благодарих му за помощта, избеснях и затворих телефона.
Идва съседка, питам я от кой етаж е, не беше от моя, но пък ми показа къде живее домоуправителят. Разбира се, него го нямаше, каква изненада. Хубавото е, че тя ме успокои с това, че така или иначе той ключ от етажите няма, но пък можел да звънне на техниците, аха.. добре, аз понеже не звънях вече 😀 Слизам и почвам да звъня на всички звънци на моя етаж, няма никой в къщи, колко удобничко. Звъня пак на милия техник: “Здравеейте, пак съм аз”, мълчание “да, кажете” , добре де, какво ви е на вас работното време, не може ли да пратите човек, спешно е , ” Аз съм дежурен на аварии, демек заседнали хора” , ахаа, значи сте на работа, супер, “Вие сте пред асансьора”, да речем, че съм вътре, никой няма да разбере, не мога да се прибера, “използвайте стълбите” , чудесна идея, но нямам ключ от етажа. ‘Е, аз ако дойда, кой ще ме пусне по етажите като са заключени”, всички останали за отворени, само моят е заключен. Следва няколко секунди мълчание, “добре де, къде ще спите” , ами не знам, ще трябва да намеря (драматичен глас, само фоновата музика ми липсваше) “Как може да нямате ключ от етажа, ами ако стане пожар?! Не може да се ползва асансьорът тогава”, добре, че няма. Meanwhile, Приятелката ми, която преди това живееше в апартамента, успя да се свърже с едната от съседките (нямаше идея как се казва и преглеждаше целия си указател, стреляше на посоки) . Съседката обаче се оказа, че не била в София, каква изненада, другите съседи пък били в Чехия, примерно, а третата е с изключен телефон, ко праИме?! Вече си представях как звъня на шефа и му обяснявам, че не мога да отида на работа утре, защото.. ми нямам дрехи. Най-вероятно щях да се опитвам да му обясня докато се смея истерично и най-вероятно щеше учтиво да ме помоли да се тествам за наркотици и да му занеса резултатите. Та, опциите и вариантите рЕзко се изчерпаха. Качвам се пак горе, пак натискам копчета по етажите, заговарям непознати хора и ги питам от кой етаж са, какви ключове имат и да, като през цялото това време съм облечена в дрехите си за бягане- сигнално жълто с розово и шапка-презерватив на главата, потна и червена.. добре, че съм жена, иначе щяха да ме изгонят и набедят за психопат. Сред поредното безсмислено качване, пробване да отворя вратата с ключ отстрани напъхан и с.. личната ми карта, вече си представях как влизам с шут в нея или я блъскам докато не я счупя, съдейки обаче по моя богат опит, най-много щях да свърша със счупен или заклещен крак или нарязани ръце.. Чуваме се с техника пак, този път той ми звънна, да не повярва човек, станахме си близки, а и му бях казала, че ще се обадя пак хаха. Обясних му, че не мога да намеря решение и го помолих да изпратят някой, той небрежно реши да ми сподели, чеее този асансьор всъщност не се поддръжка, защото не е плащано отдавна за това и че реално, ако прати човек, от фирмата ще му се скарат. “Ама има ли къде да спиш наистина, ако има и няма да спиш на Централна гара в чакалнята, ми кажи” , как така не се поддържа, това е безумно?! Да, ще намеря къде да спя, но няма да мога да отида на работа, много ми е важно да се прибера. “Ох, добре, има един колега, който приключва смяната си в Бояна, на прибиране ще го помоля да мине, но не мога да гарантирам, че ще успее да го поправи. След малко ще ти се обадя”
Та дааа, съседката си включи телефона, но пък била на бар, ще се прибере след 2,3 часа. Хубавото е, че не била сигурна, че и нейният ключ ставал, не го пробвала. Стана ми тъпо за човека от фирмата и опитите, които правеше макар да не поддържат асансьора и той да работи “нелегално” както сам се изрази и му се обадих. Казах му, че ще пробваме със съседката и в краен случай, че викнем ключар. Ок, чакаме, вече наближава 21. Избесняла тръгвам към нашите, които слава Богу живеят на 10 минути от нас. В този момент осъзнавам колко добре се получи, че не си намерих квартира до офиса. Стигам, моля да не ми се задават въпроси, хващам Арес, който както винаги е полудял от радост, особено ме обича като съм потна, почнах да го мачкам и стискам малко да ми помине. Все пак не изключвам варианта, в който не успявам да се прибера и почвам да преглеждам инвентара в нас.. нито едно яке, няма обувки, само маратонките на мен и няколко забравени чифта в нас. Ок де, ама нямам дънки, имам само някакви нелепи рокли, нямам чорапогащник, нищо.. и яке нямам, намирам някакво странно елече сигурно от 10 клас, уж спортно, обаче не какво да е, а тъмно син лак.. не мога да отида в офиса. Добре, успокой се, влезни да си вземеш душ и после ще го мислиш. Та дааа, няма топла вода, защотооо сме на бойлер. Ми супер, ако случайно успея да се прибера, ще си легна в 2, защото косата ми прилича на палачинка с масло. Сядам и почвам да се смея, не успях да се разрева колкото и да бях бясна. В крайна сметка с Милото намерихме решение, ще спя у тях и ще ми даде някоя дрешка, по-добре с къси ръкави, рокля и ярко розово-лилави маратонки, отколкото с ветровка, клин и блуза на баба. Вярно, че работя във Fashion Days, но този стил мисля, че никой не би го оценил. Та даа, имате среща след 30 мин, баща ми ще ме кара, седим пред блока 40 мин след 30те, които минаха, студено ми е, кисела съм и кашлям като столичанин, който пуши от 30 години Червено Боро. Реших, че явно съм доста прецакана, а на девойката просто й се забавлява още. Лошо няма, не съм я псувала, ама изобщо. Най-накрая принцеса Лея се появява, часът наближава 12, прибрах се. Оказа се, че ключът от етажната врата е на другата връзка ключове, много удобно.
И така, разбира се хапнах, влезнах да си мия косата, сешоарът ми почна яко да мирише на изгоряло (вече няколко пъти спира и пука заплашително), реших, че не ми е ден и от съображения за сигурност, просто реших, че ще спя с мокра коса, тъкмо утре външният ми вид ще бъде в унисон с настроението. Минава 1 часа, допивам си виното и си лягам, беше един многооо дълъг ден

Ще те чакам на кръстопътя на вселените. Между планета Лале и Галактика Епопея.  Моля, не закъснявай. Имаш цяла вечност.

То просто е като химия, физика, география, биология, хореография, ядрена физика и животновъдство наведнъж. Взрив от емоция, енергия и вятърни мелници. Изобщо нито те пита искаш ли, не искаш ли, готов ли си, миеш ли си зъбите в момента или броиш мухите по тавана. Бам, туп, тряс, влиза ти първо в тялото, разхожда се, първоначално само по повърхността- оставя аромат по кожата, Химията започва тук. После Физиката решава, че е много важна и иска да се намеси по-навътре от химията и да й натрие носа, да, ама не, двете се оказа, че си пасват идеално, приятелки, дружки си стават те.  Географията гледа отстрани и вече стяга куфарите, зима е, местим се на топло. Ядрената физика отчаяно се опитва да намери начин, решение, схема, метод за излизане от ситуацията,  но уви, тук важат законите на джунглата и останалите учебни предмети във Вселената. Мозъкът и Ядрената Физика се мъчат, агонизират, борят се, хапят, драскат, скимтят. Но вражеското нахлуване е много силно и нагло подкрепено и то от теб, предателство, измяна, банкрут.  Добре, спираме, почивка, маестро- музика, прожектор, фойерверки, фойерверки – Хореографията решава да влезе с танцова стъпка, нагнездява се в главата, в мозъка ти и е готова за шоу всеки ден, час, минута. Застанала е удобно, защото знае, че ще се задържи дълго там. Ядрената физика я предупреждава да научи и някоя друга меланхолична мелодия, например бавен и тъжен блус за двама, изпълняващ се соло. Всички са затаили дъх и се молят само да не дойде Биологията, че тогава вече си такова, таковата и работата става опечена. Аааа паника, паника, систем error.  Какво да кажа за Животновъдството, то е тежка наука, поне що се отнася за кравите, слагаме я тук, за да има и тежест в цялата тази ситуация. Тялото и главата като система работеща в тотален диссинхрон помежду си и в скрита и понякога открита война със съюзниците си. Но разбира се, няма такова животно, не си вирее на воля и не препуска из пътеките на реалния живот. То е измислено, илюзорно в по-голямата си част, затвор в по-малката реалност. За малко, за кратко, рядко. Та мисълта ми беше, че никаква я няма. В повечето случаи печели, не кой да е, ами негово величество Въображението, той тайничко и небрежничко манипулира целия отбор! Лилавичката крава Милка е чудесничка, все така хапваща шоколад в промишлени  количества, все на същите килограми, свободно и небрежно пасяща трева, напълно необезпокояващо из Швейцарските Алпи. Но си остава просто крава, която живее в телевизора.

А дали балансът не се постига след тоталното излизане от него и счупването на вестибуларния апарат и два три прешлена? Както и да е, ша ляля, нека полетим с парашута, преди да се спука балона. А, я виж, говореща гъба за чинии.

Демоните в теб са по-силни от демоните около теб. Само собствените ти демони те преследват и убиват. Само те могат да те наранят. Те живеят в теб и се хранят с теб.. от съвестта ти, от мисълта и от вината ти. Всичко се случва в главата ти. Ти го измисляш, ти му даваш живот.  Ти си най-големият си съдник и най-големият си враг. За какво съжаляваш днес, какво те преследва с години? Бягаш, игнорираш, но те се връщат, те винаги са зад гърба ти, дебнат те и използват всеки момент на слабост, за да напомнят за себе си.  Зариваш надълбоко, но то е там и те човърка. Излиза, изригва. Преследва те, криеш се, гони те. Но не можеш да избягаш от себе си. Недей, няма смисъл.. Пусни ги и ги приеми свободно. Прости на себе си. Освободи се. Говори с тях, за да чуеш себе си. Изповядай се пред човека, към когото чувстваш вина. Кармата си е карма. Рано или късно те настига и колкото по-късно, толкова повече боли.

Съвестта като въпрос на гледна точка. На кого искаш да простиш, кой искаш да ти прости? Кои са твоите демони, кой те преследва? Готов ли си да се изправиш срещу тях, готов ли си да се бориш? Готов ли си да се изправиш и да видиш себе си? Тази битка е най-трудна, тя е в основата и е началото на всички останали. Води я всеки ден, игра на смъртта, нека свърши накрая.

Сънувах, че съм буден.

Знам колко е ужасно да попаднеш в нечий сценарий, който е предварително измислен и заснет в главата му, а ти дори не си си пуснал телевизора. Хората имат очаквания, които прожектират върху и чрез теб, опитват се да осъществят желанията си, като в повечето случаи е без значение, чрез кой. Ти си герой, ти си измислен, теб те няма. Има я само твоята роля в тяхната пиеса.
И едва след няколко незавършени сценарии и няколко страшни филма, човек се научава. Той знае какво иска и той чака, Той не притиска, не пришпорва. Той знае, че хората са такива, каквито са и те не се променят генерално. Просто трябва да ги приемеш