Когато лятото си отива ме обзема тъга, особено, ако не съм му отдала нужното и не съм прекарала достатъчно време с него. Винаги се старая да го посещавам често в неговия дом- то никога не се задържа на едно  място. Домът му е на морето: Черно, Бяло, Егейско.. в планината, в парка, на басейна, в къщата на баба на село. То е там и ме чака, за да ми даде от топлината си, за да ме стопли, за да ми помогне да се освободя, да избягам за малко от проблемите и ежедневието. То го прави само и единствено, чрез това, че съществува, не иска и не търси нищо в замяна. Започва с топли майски утрини и завършва с хладни септемврийски нощи. И именно тогава ме обзема носталгия по отиващото си, към можелото и недостатъчното. Можех да ходя по-често до морето, можех да обикалям из планината вместо да правя нищо в къщи цял уикенд. Можех да ходя по-често да виждам баба. Можех да лежа в парка и да чета книга онзи следобед, през който бях тъжен в нас. .

Лято ни напомня за себе си всеки ден- маха през прозореца в офиса, показва ни снимки от новия си дом на екрана на компютъра, а когато се ядоса навън става адски топло, то иска да ни привлече вниманието и да ни накара да се спасим, да избягаме на сигурно място в някоя от къщите му. Но някой пак пусна климатика и изпуфтя каква адска жега е навън.

И вече е септември, и дните са по-къси, а сутрините и вечерите по-студени. Няма го усещането за топлота, очакването да се случи нещо хубаво, желанието за промяна. И отново идват можеше, исках, беше, отново е тъжно.. Кратко, не, не беше кратко, то винаги е достатъчно. Кратко е за тези, които все го чакат, а когато дойде не знаят какво да правят с него.

Краят на лятото, равносметки в живота. Той минава точно толкова бързо, колкото най-хубавия сезон. Усещаме как се изплъзва из между пръстите ни, там някъде между неизпълнените желания и  копнежи. Чувстваш се стар, нещо ти липсва. Всяка година едни и същи планове, едно и също чакане.

Нека следващото лято се гордее с нас, нека усети любовта ни. Нека този живот бъде сега- действам, правя и мога. Всичко е прекалено кратко, за да го прекарваме в тъга по изпуснатите моменти.

Изпращам това лято с такова усещане, не му дадох нужното, надявам се, че ще ми прости и ще ме чака- догодина, когато всичко ще е различно, само то ще е същото

Когато видиш отражение на себе си в някой друг е страшно и същевременно с това е много интересно. Разпознаваш всички твои слаби и лоши страни и искаш да навлезеш колкото се може по-дълбоко и по-.навътре в тях. Да стигнеш до тяхното гнездо, до техния зародиш, да го разбереш и разбиеш.  Страх те е, че може да ти причини това, което ти си причинявал на не един и още по-страшното е, че знаеш, че не е нарочно и целенасочено, то просто се случва, не го планираш, просто няма какво да дадеш, а неволно си поискал и си взел.

Изпитваш нужда да опознаваш хората, както и те теб. Искаш и имаш нужда да докажеш  на себе си, че можеш да бъдеш харесан, че можеш да бъдеш ценен за някой  и в момента, в който се случи и го усетиш, бягаш. Бягаш, защото не знаеш какво да правиш. Бягаш, защото се страхуваш. Бягаш, защото нямаш какво да дадеш. Бягаш, защото не можеш да се отвориш. Бягаш, защото не вярваш в нищо, камо ли в себе си. Бягаш, защото си слаб. Нараняваш хората, оправдаваш се, че не го правиш съзнателно, значи не си виновен. Ти просто се държиш непринудено и освободено, това се харесва на хората, това се харесва на теб. Примирил си се с празнотата в теб, с липсата на емоции. Опитваш се да се напълниш сам, но все не става, празно е, все нещо ти липсва. Усещаш, че можеш да обичаш много, някой, някога..но не се получава. Бягаш отново, докато не срещнеш някой като теб. Харесваш го, ок , това се е случвало и преди. Ден, два, ще мине, както при всички останали. Ще си намериш оправдание и ще си внушиш, че това е обречено, защото цветът на маратонктие му е зелен и няма смисъл да опитваш. Но не, виждаш нещо познато, виждаш себе си- същите мисли, същите оправдания, същата празнота. И така както искаш да спасиш себе си, искаш да спасиш и него. Готов си да се отвориш, готов си да рискуваш. Заедно ще се излекувате. Обаче интуицията ти подсказва, че срещу себе си можеш да се бориш единствено сам. Ще възтържествува вселенският мир, ще дойде време за баланс, кръгът ще се затвори и ще бъдеш победен в собствената си игра. Оправдаваш го, ти най-добре знаеш, че не е нарочно.

Е, поне разбра, че можеш да изпиташ емоция. Коя е следващата игра, нека започнем на чисто.

29.06.2017 София

Вдъхновението и талантът никога не идват сами, трябва да ги  храниш, трябва да ги будиш, трябва да се грижиш за тях като за малко деца, които знаят, че най-вероятно могат да се оправят и сами, обаче все още се страхуват да опитат. Талантът е по-малкото братче, а Вдъхновението е голямата сестра, която го подкрепя и подтиква да се развива. Тя винаги става първа, прави закуска и прясно изцеден сок от портокал. Оставя му следи, знаци, аромат на препечени филийки и сладко от боровинки. Чака нетърпеливо Талантът да се събуди с нови сили и желание за ново начинание. След като се появи, сядат да хапват заедно, когато времето е хубаво, излизат на голямата тераса и гледат морето, а пред него зелените дървета и поля. Всъщност нямат голяма тераса и морето е мираж, но те се пренасят толкова силно заедно, че все едно наистина са там.

Вдъхновение е добре заредена и почва да разказва история на Талант. История за морето, небето и пясъка, трима неразделни приятеля, които са създадени, за да помагат на хората по света. Лекуват депресии, кашлица, синузит и дори алцхаймер 🙂 , стига само и единствено да повярваш в тяхната сила. Но за тях ще ви разкажем някой друг път. Талант вече се събуди, време е да се залавят за работа и заедно с Вдъхновение започват да творят.

Ето  ме и мен, седя с моята Вдъхновение и се опитвам да събудя по-малкия й брат Талант. Кампания ми правят жаркото слънце, морето, небето и пясъка. Сама съм, единственото нещо, което чувам е звукът на водата и леките вълни, които се сливат с брега, вятърът едва, едва подухва. Спокойно е, красиво е. Пия студен Argus и седя с химикал в ръка пред белия лист, така се роди историята за Вдъхновение и Талант. Надявам се за в бъдеще да си ставаме все по-близки.

15.04.2017 Fourka, Halkidiki