Предният път, когато установих, че мога да материализирам мислите си, беше, когато казах колко много ми се яде крем супичка от лещичка и 30 мин по-късно бях почерпена с нея. Е, този път е различно. Вчера се внедри в главата ми мисълта как за две години съм била мяукаща и драскаща пред вратата/асансьора без определен ключ само два пъти и че е леко притеснително, че скоро не съм имала кой знае какви домашни драми, но пък съм изчерпала вариациите и се успокоих. Първият път се бях прибрала от работа с бягане, беше през зимата, разбира се. Асансьорът не работеше, оказа се, че съм взела грешната връзка ключове, защо не.. и нямам ключ от междинната врата на етажа. Хазяйнът също няма, но това е многооо дълга история с много драми и обрати

Вторият път бързах за работа, спеше ми се много, не знайно как се озовах пред вратата без яке и чанта, с ключ оставен от вътрешната страна.. за добро или лошо, телефонът почти винаги ми е в ръката, та се обадих на брат ми да ме спасява. Минах метър, спестихме 60 лв за ключар, защото приложихме неизвестни до момента джигитски умения и отворихме вратата с .. карта 
Днес вървя към нас, мечтая си за хубаво кафе, нямам търпение да си разгледам новата чанта, бъркам за ключа и нямаа чиип, избягал е някъде. Този път дори не успях да вляза във входа, от определена гледна точка, би могло да се нарече градация.. 
Тези дни се надявам в главата ми да се внедри мисълта как получавам билети за някое топло местенце с джобни за 1 месец…

Равносметки от Бъдни вечер:
– мога да меся питка, която да не може да се ползва за оръжие и да е вкусна
– баба и мама са най-добрите учители
– баща ми и аз винаги оставаме последни на масата, за да доядем и допием
– кучето ми яде кисели краставички..
– парата тотално капитолира при брат ми, трета година подред. Царувах твърде дълго явно
– винаги имаш място за домашна баклава, дори и шевовете на корема ти да са пред скъсване
– дънките ми са със здрави копчета
– “Сам вкъщи” е с доживотен лиценз
– не окапах първа покривката хохо
– не мога да правя картички, но пък много се старах
– когато си у дома, времето е спряло по най-приказния начин и винаги си дете, макар да спиш на дивана.

Бързам към хладилника с разтопено масло в ръцете , спъвам се на идеално гладкия ламинат, политам, изпускам маслото на пода и се подхлъзвам на него. Забърсвам със салфетка и се правя, че нищо не е станало. Изоставам с графика, връщам се на котлона, бързам, последна палачинка, прасвам си главата в абсорбатора, в пристъп на яд и разсеяност, оставям пластмасовата четка за масло на тигана, разтапя се. Изгарям си ръката на тигана, отивам към мивката, ритам плика пълен с боклук, разсипва се, нещо потича, явно не съм си била допила бирата снощи.. почва да мирише на изгоряло.. последната палачинка напомня за себе си. Тръгвам за парцал към банята, бутам си колелото, връщам се с парцала, спъвам се в колелото. Басимус и динамиката. Кой каза, че 5-6 минути са кратко време?!