Queen Of Disaster

Личният блог на Криситина

Will I survive?!

Малко след 23 часа.. седя подпряна на парцала с чаша розе в другата ръка и размишлявам върху живота си. Имаше затишие, време беше за фурор. Гледам творението си, което все едно продължава да извира като кладенец. Не пипай уред, който не знаеш как работи, правило! Пускам пералня, звъня за инструкции по телефона, с първата всичко беше наред и самоуверено решавам да пусна втора с цели два парцала вътре. Тъй като доста време не чувах шум, реших, че в готова, повъртях разни копчета и вратичката се отвори, уляля почва да тече вода, паника, паника, затваряме. Не знам какво да правя, не искам да звъня пак, гениален план, ще сложа кофата под вратичката и водата ще тече право в нея.. да, ма не, в моята паралелна вселена може и да е възможно, ма в тази не беше. Единственото хубаво нещо е, че кухнята и коридора са с плочки..тази нощ ще бъде дълга.. искам наръчник “Как да оцелея като блондинка”, молА

Белушка Пухковска

Банишора, на метри от колата ми сладко, бяло, пухкаво нещо се втурва към краката ми и започва да мяука. 30 секунди по-късно вече съм клекнала на земята, а то се е настанило в скута ми и мърка. Не знам колко време седяхме така, ама реших, че е крайно време да се разделим, след като усетих, …

Continue Reading

Първо

Първото нещо, което идва в ума ти

Първата дума, която е на езика ти

Първият човек пред очите ти

 

Първият белег на сърцето ти

Първата любов в живота ти

Първото усещане в тялото ти

 

Първото изкушение в ръцете ти

Първата мечта от мечтите ти

Първият обратен завой

към

Първото пътешествие, последният на картата ти

 

06.10.2017 София, Бъкстон

 

Здравей :)

Здравей, аз съм, искам да ти кажа, че ще ровя в душата ти. Ще я прелъстя нежно, бавно ще я галя с пръсти. Лист по лист, пласт под пласт, надолу и навътре. Събличам я, тя го иска, готова е. Вътре съм, слизам. Тук е малко тъмно, почакай. Имам нужда от светлина. Не бягай, няма страшно, тук съм.

Здравей, намерих път, ще го следвам. Тук няма знаци, нито правила. Усещам, че ще стигна някъде. Вървя в правилната посока, но се лутам, посрещни ме.

Здравей, пак съм аз, искам да ти кажа, че ще докосна сърцето ти. Ще вляза да го потърся, знам, че се крие там някъде. Чувам го, туп, туп – вика ме. Няма страшно, ще го пазя.

Здравей, виждам нещо отдавна заровено- покрито е с прах, кръпки и белези, още леко кърви. Спокойно, нося аптечка. Няма страшно, вече няма да го боли.

Здравей, отново аз, искам да ти кажа, че ще вляза в главата ти. Там отдавна няма никой, нали. Спокойно, знам как да си направя дом. Ще градя и строя, подреждам и творя. Настанявам се удобно, знам, че ще дойдеш. Искаш да остана.

Здравей, умът ти е готов за мен, стои и ме чака да се прибера. Не бързам, но ще дойда навреме.

Здравей, вече знаеш коя съм, искам да ти кажа, че ще прелъстя тялото ти. Докосвам го жадно и страстно, но бавно. Леко страхливо е, има много дрехи, студено му е, трепери. Спокойно, знам как да го спотля. Събличам го.

Здравей, готово е, само ме пожела. Стой, не мърдай, но ме гледай. Събличам се, не ме е страх, идвам. Красиво е, усещам как се сливаме. Две. Едно. Край…

Здравей, ние сме.. запомни ни.

Лятото

Когато лятото си отива ме обзема тъга, особено, ако не съм му отдала нужното и не съм прекарала достатъчно време с него. Винаги се старая да го посещавам често в неговия дом- то никога не се задържа на едно  място. Домът му е на морето: Черно, Бяло, Егейско.. в планината, в парка, на басейна, в къщата на баба на село. То е там и ме чака, за да ми даде от топлината си, за да ме стопли, за да ми помогне да се освободя, да избягам за малко от проблемите и ежедневието. То го прави само и единствено, чрез това, че съществува, не иска и не търси нищо в замяна. Започва с топли майски утрини и завършва с хладни септемврийски нощи. И именно тогава ме обзема носталгия по отиващото си, към можелото и недостатъчното. Можех да ходя по-често до морето, можех да обикалям из планината вместо да правя нищо в къщи цял уикенд. Можех да ходя по-често да виждам баба. Можех да лежа в парка и да чета книга онзи следобед, през който бях тъжен в нас. .

Лято ни напомня за себе си всеки ден- маха през прозореца в офиса, показва ни снимки от новия си дом на екрана на компютъра, а когато се ядоса навън става адски топло, то иска да ни привлече вниманието и да ни накара да се спасим, да избягаме на сигурно място в някоя от къщите му. Но някой пак пусна климатика и изпуфтя каква адска жега е навън.

И вече е септември, и дните са по-къси, а сутрините и вечерите по-студени. Няма го усещането за топлота, очакването да се случи нещо хубаво, желанието за промяна. И отново идват можеше, исках, беше, отново е тъжно.. Кратко, не, не беше кратко, то винаги е достатъчно. Кратко е за тези, които все го чакат, а когато дойде не знаят какво да правят с него.

Краят на лятото, равносметки в живота. Той минава точно толкова бързо, колкото най-хубавия сезон. Усещаме как се изплъзва из между пръстите ни, там някъде между неизпълнените желания и  копнежи. Чувстваш се стар, нещо ти липсва. Всяка година едни и същи планове, едно и също чакане.

Нека следващото лято се гордее с нас, нека усети любовта ни. Нека този живот бъде сега- действам, правя и мога. Всичко е прекалено кратко, за да го прекарваме в тъга по изпуснатите моменти.

Изпращам това лято с такова усещане, не му дадох нужното, надявам се, че ще ми прости и ще ме чака- догодина, когато всичко ще е различно, само то ще е същото

 

 

Измисленият имен ден на един анимационен герой

Честит измислен име ден, Кристина! Да ти върви по мед и зехтин!
Тоз го усещах от сутринта, че ще е специален, още от момента, в който се събудих в няма и 6, чудейки се коя съм , къде съм и защо, по дяволите не спя?! Още от момента, в който видях ауспуха на 204 на 7 секунди пред мен и пътуването в следващия. Това са дребни неща, нека се абстрахираме от всичко, фиаското с живата храна на обяд и прекрасния, изпълнен с изключително много позитивна енергия, хора, случки, клиенти и всичко, което може да се обърка и се, работен ден. Нека бъде светлина, аз съм позитивна, нищо не може да ме бутне. Обаче в 17 часа, когато мозъкът ми се беше превърлал в малко грахово зрънце, което отчаяно се блъска от дясната в лявата кора на черепа ми, чудейки се каква фунция има и защо е там, вече обмислях дали да не скоча от прозореца с по-голяма засилка към Цариградско и да се приключва. Прецених, че с моя късмет най-вероятно ще падна на терасата и ще си счупя крак, ръка и поне 3 ребра, така обаче хем няма да съм съвсем безполезна и обездвижена, хем ще измислям някакви нови гениални изобретения и схеми как да функционираш като полуинвалид блондинка, докато не ме заключат с една шепа розовички и лилавички хапченца. Та, тръгвам си аз и за по-бързо и комфортно решавам да се кача в маршрутка, 15 минути по-късно, готвейки се в собствен сос, седя й се чудя още колко хора може да побере това нещо и колко живи ще останат накрая. Планове за тичане, трябва да се изкара тоз бяс. Стигам си до колата, натоварвам последни неща от епизода “Преселението на народите” , с интерес установявам, че съм оставила предна лява врата отворена, не знам как, с централно заключване съм, пуснах ли алармата, заключих ли, все едно. Важното е, че в колата имах поне 5 кутии с обувки, 10 рокли и още толкова якета и простотии и са оцеляли. С ужас установявам, че вечерта предвидливо оставих документите от колата на масата в нас, за да не ги изгубя случайно (за втори път) . Да се бях сетила поне като стигна, по-прилежно и внимателно не помня да съм карала някога. Та дааа, стигам пред блока, тръгвам да взимам торбата със зехтина и ъъ олиото от гроздови семки, та дааа, честита автомивка. Дано скоро не возя никой или дано е прочел тоз гениален пост. Абстрахираме се, ние сме позитивни! Отваряйки вратата, големият буркан превъзходен акациев мед в дамската ми чанта натежава, тя пада на земята и той се чупи. Разбира се, половината мед се разсипа в чантата ми, другата половина се пльосна на земята. Използвах трите си мокри кърпички, за да поизчистя това, което беше очевидно залепнало: ключовете, слушалките ми и телефона, не искам да бъркам в чантата, не ме интересува. В 20 вечерта седя и събирам стъкла с мед от асфалта, гладна съм, изобщо никой не ме видял да си облизвам пръстите на няколко пъти. За допълнителен разкош стъпвам с единия крак в лепкавото петно, милият заек. Не мога повече, тръгвам да взимам закачалките от колата, затварям вратата, тръгвам, нещо ме спира, дългата ми БЯЛА рокля е заложник. Прибирам се, изпускам, мятам, вече не знам какво правя.. все едно принципно пък знам.. не мога повече..в следващите 10 мин преминах през всички възможни емоционални състояния
Честит измислен имен ден, Кристина! Да ти върви по мен и зехтин! Телефонът ми е все още омазан с мен, чантата и обувките също, но аз се отказвам, не мога повече. Отварям си втора бира, ще гледам в точно, мъчейки се да установя къде съгреших  

Събота вечер за напреднали

Събота вечер, искам малко спокойствие и релакс, правя си салата, пускам си музика, настанявам се удобно, избирам си филм, мм нещо ми липсва.. вино, разбира се. Тъжният момент, в който отивам до хладилника и в него има само една бутилка, в която има два пръста. Епично, не мога да повярвам, че съм останала без вино, винаги имам резерви. В пристъп на паника и отчаяност, хората взимат прибързани решение.. когато бързат хората слизат по шорти на Супермен до магазина. Обаче срещат група младежи под 18 пред входа, смущават се, връщат се да си сложат панталони и слизат пак. Адекватност ми е второто име. Наздраве 😀

“Победен”

Когато видиш отражение на себе си в някой друг е страшно и същевременно с това е много интересно. Разпознаваш всички твои слаби и лоши страни и искаш да навлезеш колкото се може по-дълбоко и по-.навътре в тях. Да стигнеш до тяхното гнездо, до техния зародиш, да го разбереш и разбиеш.  Страх те е, че може да ти причини това, което ти си причинявал на не един и още по-страшното е, че знаеш, че не е нарочно и целенасочено, то просто се случва, не го планираш, просто няма какво да дадеш, а неволно си поискал и си взел.

Изпитваш нужда да опознаваш хората, както и те теб. Искаш и имаш нужда да докажеш  на себе си, че можеш да бъдеш харесан, че можеш да бъдеш ценен за някой  и в момента, в който се случи и го усетиш, бягаш. Бягаш, защото не знаеш какво да правиш. Бягаш, защото се страхуваш. Бягаш, защото нямаш какво да дадеш. Бягаш, защото не можеш да се отвориш. Бягаш, защото не вярваш в нищо, камо ли в себе си. Бягаш, защото си слаб. Нараняваш хората, оправдаваш се, че не го правиш съзнателно, значи не си виновен. Ти просто се държиш непринудено и освободено, това се харесва на хората, това се харесва на теб. Примирил си се с празнотата в теб, с липсата на емоции. Опитваш се да се напълниш сам, но все не става, празно е, все нещо ти липсва. Усещаш, че можеш да обичаш много, някой, някога..но не се получава. Бягаш отново, докато не срещнеш някой като теб. Харесваш го, ок , това се е случвало и преди. Ден, два, ще мине, както при всички останали. Ще си намериш оправдание и ще си внушиш, че това е обречено, защото цветът на маратонктие му е зелен и няма смисъл да опитваш. Но не, виждаш нещо познато, виждаш себе си- същите мисли, същите оправдания, същата празнота. И така както искаш да спасиш себе си, искаш да спасиш и него. Готов си да се отвориш, готов си да рискуваш. Заедно ще се излекувате. Обаче интуицията ти подсказва, че срещу себе си можеш да се бориш единствено сам. Ще възтържествува вселенският мир, ще дойде време за баланс, кръгът ще се затвори и ще бъдеш победен в собствената си игра. Оправдаваш го, ти най-добре знаеш, че не е нарочно.

Е, поне разбра, че можеш да изпиташ емоция. Коя е следващата игра, нека започнем на чисто.

29.06.2017 София

 

Ало, ало, такси

Четвъртък сутрин, безценна сутрин. Поръчвам си такси, качвам се, гледам позната физиономия, казвам си: не си пила достатъчно кафе, много ти се спи, въобразяваш си. Прекрасният момент, в който шофьорът пуска първия виц започвам да връщам лентата… ooo FUCK. Пълен малшанс е да срещнеш този човек два пъти в живота си. В следващите 20 минути минах през историята на домашните му любимци, които са във възходящ ред: котка, куче, жена (за последното изглеждаше особено горд, има защо, бедната женица не знам как издържа на това напрежение. Единственият вариант е да е глуха или той да е агънце вкъщи и затова толкова активен навън). Другите теми на “разговор” бяха, една дузина сексистки вицове на тема жената като скъп аксесоар, по-нисше същество и създадена изцяло за мъжа. При създаването си била изпратена със стартов пакет- грим, рокли, токчета, кола маска и т.н, за да може да заприлича на красивото бижу, което е. Репертоарът му беше неизчерпаем, добре, че нямаше задръстване. После не знам дали се усети по мълчанието ми и погледа с бялото на окото, нооо за да разчупи обстановката, реши да почне да надува парти-свирка с пълна сила, за събуждане било.

Има един светофар до офиса, има един светофар до офиса, остави го да живее и да се мъчи. Урааа, стигнахме, сметката ми е 8 лв без 2 стотинки: “Осем лева, ако имаш още някакви стотинки ще е добре” – повторено три пъти. Тук беше преломният момент, а аз съм спокоен човек и имам чувство за хумор.. май..

Вдъхновение и малкият й брат Талант

Вдъхновението и талантът никога не идват сами, трябва да ги  храниш, трябва да ги будиш, трябва да се грижиш за тях като за малко деца, които знаят, че най-вероятно могат да се оправят и сами, обаче все още се страхуват да опитат. Талантът е по-малкото братче, а Вдъхновението е голямата сестра, която го подкрепя и подтиква да се развива. Тя винаги става първа, прави закуска и прясно изцеден сок от портокал. Оставя му следи, знаци, аромат на препечени филийки и сладко от боровинки. Чака нетърпеливо Талантът да се събуди с нови сили и желание за ново начинание. След като се появи, сядат да хапват заедно, когато времето е хубаво, излизат на голямата тераса и гледат морето, а пред него зелените дървета и поля. Всъщност нямат голяма тераса и морето е мираж, но те се пренасят толкова силно заедно, че все едно наистина са там.

Вдъхновение е добре заредена и почва да разказва история на Талант. История за морето, небето и пясъка, трима неразделни приятеля, които са създадени, за да помагат на хората по света. Лекуват депресии, кашлица, синузит и дори алцхаймер 🙂 , стига само и единствено да повярваш в тяхната сила. Но за тях ще ви разкажем някой друг път. Талант вече се събуди, време е да се залавят за работа и заедно с Вдъхновение започват да творят.

Ето  ме и мен, седя с моята Вдъхновение и се опитвам да събудя по-малкия й брат Талант. Кампания ми правят жаркото слънце, морето, небето и пясъка. Сама съм, единственото нещо, което чувам е звукът на водата и леките вълни, които се сливат с брега, вятърът едва, едва подухва. Спокойно е, красиво е. Пия студен Argus и седя с химикал в ръка пред белия лист, така се роди историята за Вдъхновение и Талант. Надявам се за в бъдеще да си ставаме все по-близки.

 

15.04.2017 Fourka, Halkidiki