Объркана жена, която се чуди какво да облече в мрачен и дъждовен летен ден. Актуално беше тази сутрин, този живот. Неподходящи дрехи, в неподходящ сезон. С дрехите и сезоните трябва да се внимава, избирайте ги спрямо календара, а не спрямо импулса. Гумени ботуши и яке ще ви задушат през юли, а потник и скъсани дънки ще ви простудят през януари. Така е и с хората, всеки си носи своя сезон , останалите се появяват от време, на време за малко цвят. Не можеш да се адаптираш към зимата, ако живееш през лятото

Все си мисля, че има нещо нередно в цялата тази работа. Чакам да завали дъжд и тръгвам от работа. Чадър нямам, с шарена рокля с преобладаващо бяло десен съм. Вървя си спокойно към спирката, хората бягат през глава и са се сгушили под нея като в буркан с лозови листенца. Така и така суха няма да стигна и решавам, че не искам да бъда лозов лист. На спирката имаше колеги от новия офис, поздравихме се. Усещах, че няколко човека ме гледат странно, но си мислих, че е защото съм единствената под дъжда. Една жена се подхилкваше… викам си тази пък какво иска 😀 качвам се в рейсчето за две спирки, говоря по телефона и не отразявам света. Слизам на Плиска, рейсът ще дойде след 6 минути, красота. На спирката е потоп, едно ледено нещо ме удря по врата, баш на изгорялото и така разбирам, че вече вали градушка. Един мъж малко над средната възраст идва при мен и ме пита кой е по-подгизнал, като единствените хора без чадър застанали смело под дъжда. Аз почвам да се смея. След малко идва пак и ме целува по ръката. Леко втрещена, започвам да се смея още повече и се чудя какво става. Казвам си, че просто е хахав като мен. В един прекрасен момент си обръщам главата леко назад и виждам как всъщност преобладаващото бяло от роклята ми е точно на Д-то, прозира зверски и далеч не бялото ми бельо се вижда. Нищо не подозираща останах втрещена и избухнах в смях. Но това пък обяснява всичко от първата спирка, но не и от втората, мъжът седеше пред мен и размазаната спирала на лицето ми 😀 рейсът идва и слава Богу е доста празен за този час. Тръгвам да си купувам билетче, едвам сдържайки смеха си, шофьорът ми даде едно продупчено бонус, явно съм изглеждала доста налудничаво. Залепих се до стената и не мръднах. Проверявам си телефона и виждам, че имам пропуснато повикване, супеер, набирам “леле добре, че се чуваме, супер смешно ми е” и пак се почва, не мога да спра. Дори не знам защо ми беше толкова смешно. “Успокои се, нищо не ти се разбира” 😀 На слизане реших да побързам, минах на пряко и се затичах, малко неприятно се получи с хлъзгането ми на калта точно до онази голяма локва.. за момент се върнах на Витоша 100 😀 важното е, че няма и 40 минути по-късно НЕ вали и е слънчево.

Такаааа, в мола съм, чакам си реда пред банката, вътре има прилично количество хора, толкова съм се отнесла, че не съм се усетила как танцувам… и то на… Despacito. Явно в разгара на ритъма съм мръднала и напред, тъй като автоматичната врата се отвори. Хората изобщо не се обърнаха и аз изобщо не изглеждах объркана 😀 на тръгване не уцелих стъпалото на ескалатора, спънах се и се подпрях на четири лапи. Сега виждам на жълти петна, не знам дали има общо с психическото и физическото ми състояние.. ма айде вече да си ме прибират извънземните, че не се издържа на тази планета така 😀

Искам да ви запозная с няколко изчезнали от съвременния речник думи и словосъчетания: “велоалея” , “мигач” , “елементарна култура” , “огледала” , “възпитание” , заедно с тях се твърди, че са изчезнали и глаголи като “внимавам” , “оглеждам се” и “мисля” . Твърдението е, че с “еволюцията” на хората, мозъкът им закърнява, възприятията за реалност и заобикаляща среда намаляват и се губи реалната им преценка. Подобни аномалии се забелязват при индивиди от всякаква възраст с отличителни външни и вътрешни белези тип голямо самочувствие и уста.

Следва продължение.