Лятото

Когато лятото си отива ме обзема тъга, особено, ако не съм му отдала нужното и не съм прекарала достатъчно време с него. Винаги се старая да го посещавам често в неговия дом- то никога не се задържа на едно  място. Домът му е на морето: Черно, Бяло, Егейско.. в планината, в парка, на басейна, в къщата на баба на село. То е там и ме чака, за да ми даде от топлината си, за да ме стопли, за да ми помогне да се освободя, да избягам за малко от проблемите и ежедневието. То го прави само и единствено, чрез това, че съществува, не иска и не търси нищо в замяна. Започва с топли майски утрини и завършва с хладни септемврийски нощи. И именно тогава ме обзема носталгия по отиващото си, към можелото и недостатъчното. Можех да ходя по-често до морето, можех да обикалям из планината вместо да правя нищо в къщи цял уикенд. Можех да ходя по-често да виждам баба. Можех да лежа в парка и да чета книга онзи следобед, през който бях тъжен в нас. .

Лято ни напомня за себе си всеки ден- маха през прозореца в офиса, показва ни снимки от новия си дом на екрана на компютъра, а когато се ядоса навън става адски топло, то иска да ни привлече вниманието и да ни накара да се спасим, да избягаме на сигурно място в някоя от къщите му. Но някой пак пусна климатика и изпуфтя каква адска жега е навън.

И вече е септември, и дните са по-къси, а сутрините и вечерите по-студени. Няма го усещането за топлота, очакването да се случи нещо хубаво, желанието за промяна. И отново идват можеше, исках, беше, отново е тъжно.. Кратко, не, не беше кратко, то винаги е достатъчно. Кратко е за тези, които все го чакат, а когато дойде не знаят какво да правят с него.

Краят на лятото, равносметки в живота. Той минава точно толкова бързо, колкото най-хубавия сезон. Усещаме как се изплъзва из между пръстите ни, там някъде между неизпълнените желания и  копнежи. Чувстваш се стар, нещо ти липсва. Всяка година едни и същи планове, едно и също чакане.

Нека следващото лято се гордее с нас, нека усети любовта ни. Нека този живот бъде сега- действам, правя и мога. Всичко е прекалено кратко, за да го прекарваме в тъга по изпуснатите моменти.

Изпращам това лято с такова усещане, не му дадох нужното, надявам се, че ще ми прости и ще ме чака- догодина, когато всичко ще е различно, само то ще е същото